Държавата на Мерцедесите

   Един пълничък „герой на нашето време” я нарича "Абсурдистан", други я наричат "Държавата на Златките", за трети е бог знае какво, за мен е чисто и просто "Държавата на Мерцедесите". Може би се получава така заради географското разположение, или миналото на нашата държава, а бе все тая.

   Ти си тъп и прост турист, идващ за пръв път в България (трябваше да е с малка буква, май), да речем някъв дръпнат (там китаец, яппонец, монголец и т.н.) абе сещатате се от ония дето се снимат с всеки писуар или умряло куче из нашата столица. Слизашп си ти на летището, ако си на терминал две е ок положението, но на терминал едно смърди на кенеф още в ръкава, щото видиш ли ние продължаваме да се караме чие задължение е да се оправи канализацията. Излизаш отвън намираш си такси (някой афробългарин ти съдира кожата докато стигнеш в хотела).

  После следва разходка из центъра. Естествено първо се обикалят забележителностите от комунизъмът (партийния дом, цум и други такива) после идва ре на обектите от царско време (националната галерия, църквата със позлатените куполи, гъза на коня и т.н.). Останали са ти два три музея с по няколко експоната и тях обикаляш. Готово бил си навсякъде, обаче ти остават още 6 от иначе 10-дневната екскурзия в София. Ти к’во да правиш почваш да си се шляеш из улиците и да влизаш в ежедневието на българина.

  За да не се изгубиш си стоиш кротко в центъра, надявайки се да не попаднеш на група неонезнамси к’ви дето ще те убият или пък гладни сирийски дечица, които ще те оберат. Гледаш лъскави витрини, скъпи коли и евтини, но скъпо облечени курви. Мислиш си тая държава била богата, хората били приветливи ( контактуваш с разни продавачки дето това им е задължение). Ваканцията свършва качваш се на смолета и заминаваш, а ние оставаме.

  Оставаме в нашата реалност. Да наистина повечето коли са скъпи, ама т’ва е тука из големите градове. Бай Генчо от село Вранястена с 250 кинта в джоба ходи пеша, че няма пари за бензин на трабанта. Да се върнем пак в града и да се замислим как да си купим кола, с която да се чувстваме богове. Начин първи: да духаме на подходящата мутра, независимо дали си жена или мъж (то и педалите се броели към хората). Начин втори: естествено да си самата мутра- красота кинти, кола и духач. Начин трети: взимаш колата на лизинг (боже опази), месечната ти вноска е по-висока заплатата, ама ти се напъваш. Слагаш газова уредба, че бензина е скъп, нямаш застраховка, защото е скъпо и за капак паркираш колата по-скъпа от апартамента (наследен от баба) пред входа.

  Вече имаш скъпа кола, сядаш зад волана, слагаш слънчевите очила, даваш газ и акълът ти изтича нейде в задника. Екшъна започва, караш като слаломист в задръстането, мигача ти е непознат (то и без това като пипнеш лостчето те удря ток), да отнемеш предимсто е невъзможно, че нали ти си навсякъде с такова. Най-готино е обаче е да има пешаходец пред, до или зад тебе, е всеячески се опитваш да го уцелиш, че нали имаш мерник на предния капак (б.а. визира се Мерцедес и емблемата на капака), за какво друго може да е?

  От другата страна на барикадата съм аз, някакъв нескопосан пешаходец. Опитвам се да пресека улицата, странно на пешаходна пътека съм. Тя има маркировка, знак (даже са два) аз съм стъпил на нея и се опитвам да пресека. Да, но ме е страх, защото виждам твой пиятел (също със скъпа кола) да лети от лявата ми страна, понеже не седя в два тона лъскава ламарина му давам път. Той прелита пез пръстите на краката ми, зад него няма никой и аз пресичам платното. Виждам те да се задваш от дясно, говориш по телефона, има как да пресека пред теб, но не, ти не намляш скоростта, а напротив увеличаваш я. Ами ако някой те види, че пропускаш пещеходец на зебрата. Край всичко свършва реномето ти на карач на скъпа кола се срива, как си могъл да позволиш някъв пешеходец да ти отнеме предимството? Срам и резил!

За порното и неговия ефект у младите чекиджии- бъдещи ебачи

В добрите стари времена бяха герои като Хю Хефнър  и Лари Флинт. Първият неизбежно свързван с „ Плейбой”, започнал с хиляда долара и една мечта. С годините изградил империя, това е мекия вариант на порнографията. При Флинт случая е малко по-остър, прикован за цял живот в инвалидна количка, след публикация на снимка как негър чука бяло момиче в негово списание. Не се отказал, а продължил създал нови списания и филми, продължил да шокира света.

С навлизането на интернет порното се скапа, всеки пръдльо с камера стана продуцент и започна да качва в свободната мрежа. Това нанесе неизбежен удар на компаниите изкарващи пари от индустрията, за да останат конкурентни паднаха на нивото на пръдльовците. Деградацията доведе до еднотипните порно клипчета. Духане, лизане, анално, вагинално и мощно семеизпразване някъде върху злощастната героиня, която после трябва да размаже спермата хубаво и равномерно по цялото си тяло.

Заля ни и азиатската вълна в порното. Тия пички са готови за ри долара годишно да вършат какво ли не. Серат една върху друга, повръщат оставят се да ги ебат псета, коне и други такива уродливи.

Лесбийките и тях ги затриха всичко се върти около три заглави „ Мама ебе Дъщеря си” „ Дупетата на лесбийките” „ Първото лизане на Мари”. Да обърнеш нета, не ще намериш нещо свястно между две момичета.

Оплюх съвременното порно, то е ясно, че за нищо не става, но ми е интересен ефекта от него. Проведох разговор с тринадесет годишен младеж, на тема защо гледа тая боза. Бил научавал нови пози и начини как да доставя удоволствие ( той не чука и едва ли скоро ще почне ). Отговорът му ме накара да се замисля, хуу учи се човекът, но на какво. Нима в реалния живот жената се възбуда с първото докосване или пък изпада в екстаз и започва да крещи секунда две преди да й го вкараш. Ни на всяка жена й е приятно да й го начукват отзад или да и се празнят в очите.

Да кажем, че човекът се е понаучил от порното. Пораснал е и идва момента да ебе истинска жена. Събличат се, той очаква тя да лапа, ама тя неще щото и тя е на 14-се и й е за пръв път. Скунфузна ситуация, както и да е купона продължава, той се прежалва и слиза да я лиже, о каква изненада тя не започва да стене веднага, следва притеснение от негова страна и може би огромна засечка. Общо взето кофти работа.

Така и така развалиха порното, за това по-добре не гледайте. Няма как да се научите на нищо, най-добрия учител е опита (т’ва се отнася за два-тринайсет годишните все още чекиджии). Просто правете секс, може от начало да е нескопосано, бързо и дори да няма удоволствие, но не спирайте. Практикувайки ще намерите верния път, а не гледайки тая лайнарщина- днешното порно.

Чистачът

„Прецаках работата, загубих парите, момичето си тръгна…” Така започна нощта когато всичко приключи. Нея забравих след три уискита, няколко цигари и свирка от непозната в кенефа на бара. Липсата на пари не ме плашеше щях да намеря други. Но аз, а не някой друг прецака работата.

От началото на разказа сигурно сте се досетили, че не съм „ Добрият Уил Хънтинг” и съм далече от добрия герой, който накрая успява. Аз съм Чистач и като такъв взимам по една торба пари, за да прикривам всевъзможни грешки на разни богати копелета. Месец преди тази нощ бе убита дъщерята на един от най-големите наркобарони в града. Бях повикан на местопрестъплението, за да почистя, все пак убиецът е нейният доста по-възрастен любовник. Човекът я беше обезобразил, накълцал и т.н. трупа едва се познаваше, че е човешки. Реших проблема му с брилянтен план: Намерих момче от улицата, облякох го подобаващо за нейната класа. Заведох го при курва, тя ми даде негово ДНК. Нагласих всичко, така че всеки да си помисли че са били двойка. Дрогирах го и занесох двете тела в зоопарк, бутнах ги при полярната мечка, а тя свърши останалото.

„ Анастасия е мъртва…” „Дъщеря на наркобарон изядена от мечка…” „Приспиват мечок заради човекояство…” – част от заглавията из вестниците. Красота, просто красота поредната добре свършена работа. Полицията откри едно и също психотропно вещество и при двамата, намери спермата му в нея и приключи случая със статута на нещастен.

 Да поема този случай беше грешка. Бащата на момичето не се примири и не спря да та търси. Знаете, че с много пари се стига далече. Някой позна момчето и срещу двайсетачка разказа за него и спомена за странник, който го е отвел от улицата- аз. Шибаната мечка се нахранила преди да изяде главата и така човекът без лице се сдоби с такова. Дойдоха директно при мен:

- След кого почисти- попита наркобарона.

- За какво говориш, не съм чисти след никого, а и не бих посмял да изчистя дъщеря ти- отвърнах аз.

За миг отклоних вниманието му от мен, но само за момент. Няколко дни по късно се оказа, че има свидетел или просто конкурент, който ме посочи като чистачът на това престъпление. Започнаха да ме преследват и така се стигна до тази нощ. Вече прецакал работата, изхарчих крупна сума, за да им се изплъзна, тя си тръгна и аз се озовах в бара. На излизане от кенефа видях момчетата на наркобарона, поздравих ги, взех си палтото и тръгнах с тях без много излишен шум. Хванаха ме.

След кратко пътуване се озовах в мазе, където нямаше луд бивш учен, който да ме измъчва с всевъзможни странни инструменти, а просто три яки мутри с бухалки. Ударите започнаха, а аз мълчах. След няколко часов побой, загуба на няколко литра кръв и мълчанието ми пред въпроса кой е убил Анастасия, те излязоха. Не чаках друга покана, отключих белезниците, потърсих изход, след като намерих такъв хукнах. Бях свободен, мамка му- фарове, лежа на асфалта и усещам, че кръвта ми изтича костите ми са счупени. Прецаках работата- умирам…

Училище- бардак

Честит първи учебен ден драги малолетни проститутки… Ако бях Тато ( Тодор Живков) така бих започнал обръщението си към тазгодишните ученици. Като изключим учениците до пети клас другите бяха сякаш излезли от Парада на еротичната анимационна младеж.

 Понеже бях на работа и минах покрай доста сборни пунктове на учениците. Момчетата тази година се бяха барнали в ризки и панталончета от коприна. Естествено беше студено, гелчетата замръзнаха и зърната на 14-годишните мачовци се бяха вирнали, сякаш някой токущо ги бе ощипал. Посмях се, посмях се и спрях да гледам.

В следващия момент погледа ми бе прикован от младите възпитанички на училищата. Някъде между границата жена- момиче се бяха пръкнали малолетни курвалетини. За огромно съжаление далече от образа на набоковата Лолита, която съблазнява просто с чар и усмивка. Нашите софийски лолитки, нимфетки, нимфоманки или най-точно казано имитаторки на здраво друсащото нацията чалгарско движение, ми обраха точките по всички нормативи. Момиче на 15години, токчета 18 см, пола 3 см под задника, деколте, в което, ако се загледаш виждаш венерения хълм. Телефон в едната ръка, в другата малко портмоне. На устните й залепен пъпчасал мачо, а очите й дълбоко скрити под няколко пласта грим.Ако това не е имитация на някоя нашумяла чалгия, то остава да е имитация на майка й, която заработва някой лев като духа на тираджии минаващи по магистралата. Няма да коментирам родителското отношение, по въпроса с вида на тези малолетни проститутки.

Отминах тази сцена, през целия ден видях още много такива. Чудех се да се смея ли, да викам ли, да плача ли. Не бих се разплакал при такива гледки, да викам няма смисъл, посмях се от душа и сърце, даже се и замислих. Аз не съм уважавал училището като институция, както и по-голяма част от моето поколение, но бяхме достатъчно прилични и порядъчни. Тези деца го обърнаха един фейсбук, стигат до сградата на школото за да ъпгрейданат клюките, да променят рилейшън статуса си и съответно да организират някой друга дива забава където ще могат да покажат новите по-къси и по-секси дрешки. Отчитайки тая деградация в мислите си стигнах до извода, че моите деца ще ходят голи на училище, на входа ще им раздават пакет презервативи, за да могат да се ебат по первазите без риск…

Четиринадесет шибани дни

Изминаха четиринадесет шибани дни от инцидента. В промеждутъците на пушенето, уиските и другите обичайни ежедневни простотии. Си задавам все едни и същи въпроси: „ Защо по дяволите тръгнах за работа по-рано от обичайното?” „ Защо се качих в този трамвай, когато чаках друг?” „ Защо не взех телефона й, а оставих всичко в нейните ръце?”. Въпроси, въпроси мамка му, а отговори няма. Загубих съня си, мислите си, скоро ще загубя и разума си.

Обсебен съм. Нямаше никакви признаци да бъде сериозно, а сега съм с кръвясали очи от недоспиване и цигарен дим, разширени зеници от уискито, и неконтролируеми мисли . Всичко се случи сякаш на шега, сякаш бе игра, майтап.

Тя се качи в шибания трамвай, с ангелското си лице и прекрасната усмивка. Аз като първи глупак започнах да я гледам. Замислих се: „Зяпаш я, спри да я зяпаш, ще те забележи”. Да обаче очите ми отказваха да се отделят от нея и докато си размишлявах, вместо да зашлеви нахалния зяпач, тя ме заговори.

- Извинете, познаваме ли се?

- Не.

- Защо тогава сте се вторачил в мен?

- Чудя се дали зад това ангелско лице се крие дяволът?

- Красив отговор- усмихна се. Чаровна и коварна усмивка, вече бях неин. Дали го осъзнаваше или не нямаше значение.

- По-скоро е по-красив начин да се изразя, отколкото да ви кажа, че съм пореният тъпанар, който ви зяпа пошло.

- Станахте ми интересен, ако нямате нищо против искам да ви дама телефона си. Сигурна съм че втора среща с вас би била интересна.

- Предпочитам да ви дам моя телефон, ако вие ми дадете своя няма да престана да ви безпокоя. Тя се съгласи, дадох номера си и тя слезе.

От тогава изминаха четиринадесет, дълги дни и четиринадесет безсънни нощи. Телефона ми звъня десетки пъти, на среща чувах всякакви гласове, но не й нейния. Ето пак звъни, непознат номер-майната му няма да вдигна. Продължава да звъни, този ще да е доста упорит. Затворих. Пак звъни шибания телефон:

- Какво искаш, мамка ти?

- Още ли искаш да знаеш дали се крие дяволът зад ангелското лице?

До оная от трамвая

Да ти Еба Майката на слабото фитнес телце със стегнат задник и малки вирнати цици. Да ти Еба Майката и на дебелашките душа и същество. За чий хуй трябва целият трамвай да слуша, как ти идваш от тенис, спортът на богатите и отиваш на езда, спортът на още по-богатите. Разположила си се с парите на тати, хуу, лошо нема, явно е богат щом говориш в хилядарки, докато ние говорим в стотинки. Май не е толкова богат, а? Май е от ония дето ще ти купят книжка и кола, ама не и кола с шофьор, щом си в трамвая.

Сигурна ли си, че обществения транспорт е място, в което да обсъждаш сексуалния ти живот? Хуу, курва си, ама на мене к’во ми дреме, че се правиш на благоприлична пред  „дългогодишния” ти приятел (100% и той е богаташко синче) и не му пускаш, а същевременно се хвалиш на човека от другата страна на телефона, оная вечер в чалготеката колко непознати чепа са се разходили в устата ти. Май ти трябва работяга, да те хване за косата, да ти скъса прашчиците, да ти забие тиквата зелена в бюрото и да ти надене курец като колец в задника. Хем да видиш к’во е мъж, хем да ти е кеф, че даже може да ти вкара и акъл през тоя стегнат фитнес гъз.

Ало величието слез на земята при нас- простосмъртните. Повярвай ми и на тебе ти миришат краката. Да ти Еба Майката ма.

Реквием за едно приятелство

Ако наречем живота игра, то може преспокойно да наречем и отделните му части игра. Любов, работа, приятелство и разни други такива, да не ги изреждам всичките. Както всяка игра и тук имаме разни правила. Тъй като това е реквием за приятелството се сещате, че ще изразя някакво мнение за него. За по красиво или иначе казано за мой личен кеф, ще го напиша под формата на писмо.

 До Приятеля тъп

  Здравей, Приятелю тъп, пиша ти това писмо поради самия теб и най-вече заради отношението ти към мен. Не, не си длъжен да го четеш. Играта наречена приятелство има някои правила. Поне от моя страна се спазват три:

1.       Приятелството преди всичко.

2.       Давай повече от колкото вземаш.

3.       Приятелството е двустранен процес.

Сещаш се, Приятелю тъп, че си нарушил три от трите възможни. Когато ти ревеш, аз съм до теб, уважавам причината за твоите терзания, дори да ми се струва смешна, жалка и невъзможна. Правя всичко, за да ти повдигна настроението, да те разсея, да вникна в проблема и да дам обективно мнение. Смяташ, че винаги когато звъниш на пожар и търсиш мен аз ще се отзова, прав си, Приятелю тъп. Забрави за двустранността на нещата и ми каза, че имаш друга уговорка от преди няколко дни. Добре разбирам, не можеш да си като мен, да заебеш всичко заради приятел. Ти свикна, Приятелю тъп, да ти давам рамо когато ти трябва, и да не искам такова. Добре, но дойде деня, в който и аз имах нужда от рамо, а ти ме загърби с лекота. Не се сърдя, не съм ядосан всичко е наред, просто ще те забравя. И преди да ме попиташ, защо не ти прощавам, ще ти отговоря: Да човешко е да се греши, да не обръщам внимание на дреболии, да прощавам, но само веднъж. Както ти се изразяваш „един от най-добрите ми приятели” не може да прави безброй толкова груби грешки. Сбогом, Приятелю тъп!

Бих Ви посъветвал да мислите преди да обявите някого за най-добрия Ви приятел. Никога не забравяйте в какво се въвличате обявявайки някого за такъв, освен облагите помнете, че има и отговорности.