Среща

- Здравей, как си?

- Благодаря, добре, а ти?

- Няма от какво да се оплача! Какво стана с теб, изгуби се, не сме се виждали вече цели петдесет години. Нали бяхме най-добри приятели? Защо изчезна изведнъж? Измина цял един живот, а ние неразделните се забравихме. Защо така, Приятелю?

- Господин Приятелю, аз не изчезнах- ти си този, който се втурна да живее на върха на хранителната верига. Аз не съм те забравил. Четях във вестниците за теб, ти Господин приятелю стана най-добрия мозъчен хирург, забогатя, изгради империя, имаш син и дъщеря. Сега се оттегляш и искаш да се отдадеш на живот без грижи, да зная и, че те е страх да го направиш, защото не знаеш в чии ръце да оставиш империята си. Докато четях за теб и успехите ти, ти, Господин Приятелю, не си се сетил и за миг за другарчето по чин, аз живях скромно, отгледах две деца, не обиколих света, а и няма да го сторя. Ала, Господин Приятелю, докато ти ставаше все по-могъщ и по-заможен, аз живях в щастие и усмивки, отгледах три деца, работех по много и не ги лиших от нищо. Лишавах себе си, лишавах се от сън, за да съм с тях и ги отгледах аз и любимата ми жена, а не детегледачката. Аз имам внуци, Господин Приятелю, докато твоите деца са малки, аз се ожених млад, за мила и красива девойка, която никога не е била трофей. Живота ми премина в усмивки и продължава да е така, макар и в небогатство.

Ние сме на шестдесет и осем с теб аз ще си замина скоро видял всичката радост на Света, а ти никога няма да ме настигнеш, нали така, Господин приятелю?

- Защо ме обиждаш?

- Извинявам се, не съм искал да те обидя! Исках да ти кажа, че ти ме забрави и докато ти тепърва мислиш, а и имаш време за щастие, аз не изпуснах нито един миг, в който да мога да се усмихна и съм готов да умра дори в този момент, а ти тепърва си се вкопчил в живота, защото от градене на империи не ти остана време за живот, за усмивка. Сигурен ли си, че направи правилния избор, Господин Приятелю?