В началото си малък
сладък ембрион, после ставаш човека амфибия щото разбираш ли живееш във вода. Ъъъъ…
аааа…. стонове жестоки, напъни тласкащи те навън, изстрелян си като торпедо
от прекрасното топло басейнче. Поглеждат
те, усмихва ти се няк’ва мустаката акушерка. Ти си учуден от грозотата на света
след раждането и си загубил ума и дума. Миг след това се тя забива шамар на
токущо родения ти задник, ти със крясъци и рев се опитваш да се върнеш в путката
на майка ти, ама никой не ти дава братче. „Ако едно бебе не заплаче нещо не е
наред…” казва акушерката на майка ти, усмихвайки се. Така започва живота ти.
Първите няколко години са рай. Сереш и
пикаеш на воля, е вярно, че после може да си го носиш по цял ден докато някой
не се сети да ти смени памперса, ама к’во да се прави. На няколко месеца
природата ти ебава майката, защото решава, че трябва да имаш зъби- болка. После
родителницата решава, че не иска да и хапеш зърната и започва да ти дава
пюренца- колики- още болка. Сега лазиш ама след някой друг месец почваш да се
опитваш да ходиш, ти не искаш ама те ръгат в проходилката и нямаш друг избор,
свикваш да се разхождаш с нея и си викаш добре е така по-подвижен съм. Да ама
не живота ти готви още една изненада- взимат ти я и ти почваш да падаш то са
синини, кървища, рев и пак болка.
Вече си на две стига толкова памперси
учиш се на гърне първите няколко стотин пъти не успяваш да се задържиш на него
и цопваш в прясно изсраното лайно. За родителницата е нормално, но ти вътрешно
усещаш унижението. Научаваш се в крайна сметка да сереш на тва гърне и си викаш
„Уф приключих с трудностите”. Да, ама не идва тоалетната чиния там пропадаш
многократно (едвам те вадят) като пикаеш дъската пада девет от десет пъти и ти
смазва кура и ташаците.
Междувременно си се научил да говориш. Тука
номера е, че искаш да изразиш гняв с думи, ама хуй, никой не те е научил да
псуваш ( това се поправя като поотраснеш и започнеш да ходиш сам навън). Почваш
да псуваш и ти поолеква.
На седем те захвърлят в училището,
естествено никой не ти казва, че е 12 години (ако ти каже ще им теглиш по една
майна). Първите няколко години-рай. После обаче нещата се объркват. Учиш хиляди
ненужни неща бориш се да препишеш, за да няма викове бой и крясъци у вас. Това да
ти е проблема влизаш в един период наречен пубертет… Малиии искаш да изебеш
всичко дето мърда, ама си на 13 и курец баце нема как. На 15-16 срещаш склонна
пичка, уж си влюбен в нея (Ти знаеш ли к’во е любов бе?!). Занимаваш се с нея,
пръскаш пари, време и нерви по нея (абе тая нема ли да ми пусне най накрая,
писна ми да съм постоянно надървен). Урааааааааааа…. Ебане (десет секунди, три
тласъка и тотална излагация). Учиш се на нея да ставаш добър да й доставяш
удоволствие, докато тя се учи на някой батко (чичко, дедко, труп), цоца си от
тебе хубави моменти и кинти, язди другия и всичко е наред.
Края на ученето (или началото на вишуто)
се отбелязва с бал. Хиляди кинти, за да се напиеш в костюм, да се скараш с
дамата ти и да свършиш в някоя канавка в оповръщания ти армани. Изтрезняваш седмица
две по-късно и продължаваш нататък. Кандидатстваш или не няма значение, учиш
или не учиш няк’во там вишу (ако учиш то виждаш смисъл само в това ваще да не мрънкат и да могат да се
хвалят, че си студент), разходите ти се увеличаваш и трее бачкане. Естествено нямаш
никаква квалификация и ще си мизерник (разбира се ваще са уредили всички чужди
деца на бачкане, но ти трябва да се справяш сам в живота). В крайна сметка
намираш някаква ниско платена работа и докато станеш на 25-30 сменяш работата,
путките, абе общо взето не ти остават много много спомени от тия години.
Към края на тоя период от живота ти се
появява нек’во пиче и ти решаваш, че т’ва е госпожа „съвършена” (Абе путьо
селски няма таква!). Жените се, първоначално живеете при ваще, ама тя не спира
да мрънкьори, изнасяте се първите няколко години живеете на квартира.
Вече имате деца и „ Трябва да се мисли за
бъдещото…- казва бившата мис „съвършена”, настояща голяма косматка миришеща на
немита путка, чесън и пот (така и не си върна фигурата от преди раждането, а и стрийте
не могат да се махнат). Теглиш кредит щот’ нямаш спестени пари и взимаш
панелката в Люлин 5 (прибирането от работа е борба за оцеляване, между свистящите
куршуми, летящите ножове и мангали, я си поръчайте в местния бар малък ром и
сок от манго). Децата растат, порастват женят се (абе изминават твоя досегашен
път) раждат им се деца ама не се изнасят да им еба майката ( колкото до ебането
на майка им, отказал си се щот’ Петранка е 40 кила по-тежка от тебе и те е
страх да се чукате в любимата й поза „волната ездачка”). Тя разбираш ли не
спира да ти мрънка, че нямате пари, въпреки че ти бачкаш по 16 часа на ден и
правиш максимума от себе си.
На 54 получаваш масивен инфаркт и се
отърваваш от живота (просто тялото ти не издържа). Разбира се умираш след
седмица мъчения в болницата, но все пак се отърваваш. На погребението ти се
изсипва куп народ, повечето никога не си ги виждал. Престорената скръб не ти
прави особено впечатление. Всички са там за безплатния обяд, дреме ти хуьо,
нема ти да плащаш. Завещал си на децата си 30 годишна ипотека и лада ( да, това
постигна за един живот, бъди горд от себе си) надеждите на жена ти за добър
живот се появиха на ново, сега децата, на които е дала живот ще я гледат. Тая празноглава
патка си няма и капка представа, че съдбата и готви дебел, сочен, негърски чеп.
Ама к’во ти дреме ти си мъртъв и си в ада (ако има такъв) вярно, че там е
топло, боцкат те с разни тризъбци и има полета с марихуана ама няма запалка, но
ти се усмихваш и усещаш най-накрая, че си жив. Да го ебъ…
