Изминаха четиринадесет шибани дни
от инцидента. В промеждутъците на пушенето, уиските и другите обичайни
ежедневни простотии. Си задавам все едни и същи въпроси: „ Защо по дяволите
тръгнах за работа по-рано от обичайното?” „ Защо се качих в този трамвай, когато
чаках друг?” „ Защо не взех телефона й, а оставих всичко в нейните ръце?”.
Въпроси, въпроси мамка му, а отговори няма. Загубих съня си, мислите си, скоро
ще загубя и разума си.
Обсебен съм. Нямаше никакви
признаци да бъде сериозно, а сега съм с кръвясали очи от недоспиване и цигарен
дим, разширени зеници от уискито, и неконтролируеми мисли . Всичко се случи
сякаш на шега, сякаш бе игра, майтап.
Тя се качи в шибания трамвай, с
ангелското си лице и прекрасната усмивка. Аз като първи глупак започнах да я
гледам. Замислих се: „Зяпаш я, спри да я зяпаш, ще те забележи”. Да обаче очите
ми отказваха да се отделят от нея и докато си размишлявах, вместо да зашлеви
нахалния зяпач, тя ме заговори.
- Извинете, познаваме ли се?
- Не.
- Защо тогава сте се вторачил в
мен?
- Чудя се дали зад това ангелско
лице се крие дяволът?
- Красив отговор- усмихна се.
Чаровна и коварна усмивка, вече бях неин. Дали го осъзнаваше или не нямаше
значение.
- По-скоро е по-красив начин да се
изразя, отколкото да ви кажа, че съм пореният тъпанар, който ви зяпа пошло.
- Станахте ми интересен, ако
нямате нищо против искам да ви дама телефона си. Сигурна съм че втора среща с
вас би била интересна.
- Предпочитам да ви дам моя
телефон, ако вие ми дадете своя няма да престана да ви безпокоя. Тя се съгласи,
дадох номера си и тя слезе.
От тогава изминаха четиринадесет,
дълги дни и четиринадесет безсънни нощи. Телефона ми звъня десетки пъти, на
среща чувах всякакви гласове, но не й нейния. Ето пак звъни, непознат номер-майната
му няма да вдигна. Продължава да звъни, този ще да е доста упорит. Затворих.
Пак звъни шибания телефон:
- Какво искаш, мамка ти?
- Още ли искаш да знаеш дали се
крие дяволът зад ангелското лице?
