В
началото си машина за лайна. На третия месец от съществуването ти се бориш
яростно с гравитацията и започваш да седиш на дупето си. Растеш на дължина и
ширина и вече дори пълзиш, това е супер голям напредък в твоето личностно
израстване, но не е достатъчно. Света около теб е адски бърз а ти пълзукаш там
със скоростта на тежко ранен глиган, няма начин ще се бориш с него и ще го
настигаш. Започваш да ставаш, да падаш, цепиш кожата си- тече ти кръв, общо
взето всякакви, въпреки че борбата е жестока ти настигаш скоростта на
света-ходиш. До тук добре, ама продължаваш да изоставаш, никой не те разбира. Единственото
ти средство за комуникация със света е рев и ня’кви членонеразделни звуци. Започваш
нова война и на пук на всички и всичко започваш да разговаряш.
Това са все примери
за първична борба с живота, има още милиони такива. Но не това е темата. Като се
раждаме с такова неистово желание за борба (може и да е просто инстинкт) защо
то избледнява с годините и все по-голямото осъзнаване на реалността (или поне
при някои индивиди) Какво значи „Предал съм се”? Защо, как, кога? Ти луд ли си?
Както гласи едно заглавие: „Света е голям и спасение дебне от всякъде”! Ей,
человеко тъп, да ти, ти който си се предал… огледай се имаш приятели, дори да
не ги виждаш. Предаването не е средство за оцеляване, само борбата ще ти
помогне. Питаш се какъв е смисъла, елементарно- бъдещето, в него зад ъгъла
винаги се крие щастие, потърси го. Дори и в най-черните дни има светлина,
той-твоят приятел. Телефонно обаждане, думи- дори без никакъв смисъл и ето
усмивката се прокрадва на лицето ти. Толкова е просто. Живота не е цветя и
рози, но не е и черно-бял има красиви разноцветни багри- наслади им се. Дори да
не запазиш първичното желание за борба, то с времето изграждаш интелект, а той
ти дава различна гледана точка и много повече варианти за борба с тоя не чак
толкова шибан живот. Не се предавай, живей така, че като умреш на гроба ти да пише
„Геройски загинал в борба с живота”…
