- Здравей, как си?
- Благодаря, добре, а ти?
- Няма от какво да се оплача! Какво стана с теб, изгуби се,
не сме се виждали вече цели петдесет години. Нали бяхме най-добри приятели?
Защо изчезна изведнъж? Измина цял един живот, а ние неразделните се забравихме.
Защо така, Приятелю?
- Господин Приятелю, аз не изчезнах- ти си този, който се
втурна да живее на върха на хранителната верига. Аз не съм те забравил. Четях
във вестниците за теб, ти Господин приятелю стана най-добрия мозъчен хирург,
забогатя, изгради империя, имаш син и дъщеря. Сега се оттегляш и искаш да се
отдадеш на живот без грижи, да зная и, че те е страх да го направиш, защото не
знаеш в чии ръце да оставиш империята си. Докато четях за теб и успехите ти,
ти, Господин Приятелю, не си се сетил и за миг за другарчето по чин, аз живях
скромно, отгледах две деца, не обиколих света, а и няма да го сторя. Ала,
Господин Приятелю, докато ти ставаше все по-могъщ и по-заможен, аз живях в
щастие и усмивки, отгледах три деца, работех по много и не ги лиших от нищо.
Лишавах себе си, лишавах се от сън, за да съм с тях и ги отгледах аз и любимата
ми жена, а не детегледачката. Аз имам внуци, Господин Приятелю, докато твоите
деца са малки, аз се ожених млад, за мила и красива девойка, която никога не е
била трофей. Живота ми премина в усмивки и продължава да е така, макар и в
небогатство.
Ние сме на шестдесет и осем с теб аз ще си замина скоро
видял всичката радост на Света, а ти никога няма да ме настигнеш, нали така,
Господин приятелю?
- Защо ме обиждаш?
- Извинявам се, не съм искал да те обидя! Исках да ти кажа,
че ти ме забрави и докато ти тепърва мислиш, а и имаш време за щастие, аз не
изпуснах нито един миг, в който да мога да се усмихна и съм готов да умра дори
в този момент, а ти тепърва си се вкопчил в живота, защото от градене на
империи не ти остана време за живот, за усмивка. Сигурен ли си, че направи
правилния избор, Господин Приятелю?
